У’плах………

           Ще кажете – „ Ама кой те уплаши?”.

 Ами, и, и….. – циганката. Валеше ситен, лепкав и студен дъждец. Имаше гъста мъгла, като прясно козе мляко и беше студено и неприятно. Не и за мен, обаче. Точно  тогава реших , че е време подходящо да си набавя материали за моите лъжички, сиреч клончета, корени, пънчета и…….

           Има една аварийна /може би стратегическа, знам ли/  ЖП линия за Асеновград /сигурно ще да е някаква станимашка напъвачка, но както и да е/, която минава през „Коматевския възел”. До нея горе, долу свършва града, ако изключим Коматево.Линията е обрасла с прекрасни, келяви храсти и дръвчета – моята мечта. Наврях се аз под мокрите храсти и  се изненадах, колко интересни находки се крият. Вървейки, пред мен, в мъглата, се очертаха силуетите на някакви постройки. Когато понаближих, видях, че това са някакви изоставени бараки от тънки бетонни панели. Вратите и прозорците бяха изкъртени и на тяхно място зееха огромни черни и безформени дупки. Унесен в моето интересно занимание, не разбрах, че е взело да се смрачава, когато изведнъж  в дупката на една от бараките, която беше почти на два метра от мен, се появи някакъв силует, черен и пушещ като самия дявол изскочил от ада.  Краката ми омекнаха като майонеза, по гръбницата  ме полазиха хиляда и двеста гадинки /сигурно ще да са били мравки, какво друго?/. Не беше животно,защото беше голямо и изправено. 

-          Дръвца ли събираш ? – проговори нещото. Впрочем, какво беше казало го

осъзнах няколко минути по – късно, защото в момента жлъчката сигурно ми се спукваше….

               А тя работата била много проста. Бараките се населявали от безпризорни циганки. Секат те храсти и дървета и ги горят в бараките. Имат си комфортни жилища. Без врати и прозорци са /предполагам, че и те са били изгорени, щото, о, о,о … е доста трудно да се секат дърва/, но това са съвсем незначителни подробности. Краката ми се повкокалиха та успях да си занеса клечките и да си измайсторя чудни лъжички. Преди години съм се плашил много яко в София, но за това – друг път…

Как , „великия художник”,  щях да остана на поправителен по рисуване…

 

     Беше много отколе /отдавна – не може да не я знаете тази дума/ - да е било 63 или 64 година. Девети клас на чепеларската гимназия, строг,тежък  режим, може и бой да „яде” човек /ако ученикът е човек…/.  Много обичах математика, физика , химия, български, но по исторя – хич ме „нямаше” . Както и да е. Имам много приключения по математика, но – друг път.

    Думата ми беше за рисуването. Рисувах добре и това никой не го

отричаше.Преподаваше ни другаря /тогава бяхме на другар и другарка/ Ма’рин – „Нарисувайте „Пролет”, ние рисуваме /кой нарисувал, кой не часът свърши/. „Нарисувайте „Композиция”, ние рисуваме /ама какво е композиция ??/. И така, на края на годината, другаря ни Ма’рин каза, че трябва да представим всички картини от часовете по рисуване. Ние, естествено, не пазехме нито една Аз не се притесних особено, защото за два, три дена щях да понабоядисам това онова.На съучениците , обаче им се стъжни много яко. Тутакси приятелите  ми /да не говорим за приятелките/ започнаха да се увеличават неимоверно и в кратки срокове. По – големите направо си ме принудиха, а май, горе долу, всички бяха по-яки от мен. – „Нарисувай ми „Композиция”, че загивам. – „нарисувай ми „Автопортрет” /искаха ни и автопортрети и в профил, и  в анфас…../  Е, хубаво, аз рисувах  ли, рисувах.  И така – докато времето окончателно и безвъзвратно свърши и трябваше да предадем картините, които би трябвало да сме ги нарисували в часовете през цялата година и най -  важното - запазили.Моите приятели и от двата пола си оформиха картинките, придавайки им естетичен вид /рамкиране с цветни моливи, надписване, подписване, датиране и …..всичко необходимо/ и си ги предадоха. Оценки – много добър, отличен, много добър, отличен, ….. А, аз все още нямам кьорава картина.Преподавателя ме предупреди, че ще ми пише двойка. Викаха ме в учителската стая да ме питат, какво смятам да правя, защото ще ме оставят на поправителен, а при това положение трябва да ме изгонят и от пансиона, защото правилата са такива. Впрочем това не беше точно пансион, а дом за сираци /а, бе, чиста проба сиропиталище със стабилен режим – събуждане в 6 часа със звънец, гимнастика на двора, строй за храна, вечерна проверка в 21 часа с „рапорт даден, рапорт приет” и, и, и….. всичко, което може да се измисли за „Макаренковското възпитание на младото поколение, за да расте то здраво и бодро, вярно на партията и държавата/. Ако ме напъдят от пансиона – край на гимназията и оставам на пътя /знаете, какво става с такива деца – в близкото бъдеще „Белене” ще ги приюти/. Та ставаше въпрос за важишките картини. Понавапцах някоя и друга до следобеда на въпросния ден,следващия на крайния срок за представяне на картините и тичешком в училище.Ходатайстваха ми и от пансиона, та с триста зора и молби, сълзи и сополи успях да изпрося една тройка и да спася положението. Организираха училищна изложба и парадоксалното беше, че всички картини на моите съученици, които нарисувах ,бяха закачени на изложбата. Da,a,a………