Радости и несгоди
Обади
ми се оня ден Боян / как кой Боян ?!?!?!? / да ходим да пием кафе и да ядем
пасти и пити с глазури. Тооо.., хубаво, ама дойде и Милена. И тя искала да пие
кафе, и да яде пасти и пити с глазури. Е добре, съгласих се, защото щяла да ми
каже нещо много важно. Аз се съгласих, ама Боян………. Още не беше отпила от
кафето, когато и го плична та покри цялата маса с драгоценната черна
течност. Е, спасихме две капки, ама само
толкова. Същата сутрин, обаче, по – рано Боян водил Сашкин на разходко- разузнаване,
защото всеки знае, че трябва много рано да се търсят клончета, коренчета и
всякакъв вид дървенийки, от които да изработвам прочутите и в България , и по
целия земен свят сувенирни лъжички. Разузнаването
беше дало големи резултати. Някой решил
да си окастри синята слива, въпреки че дръвчето се е отчело добре и е народило
много сини сливи / те не бяха сини, защото бяха зелени /. Явно на стопанина не
му са трябвали сини сливи. Зоркото око
на Сашкин, обаче, не изпуснало интересната многонюансова шарка на дървесината и
съобщил на Милена. Тя, естествено се възползвала от ситуацията / само тя ги знаела
къде са и ако не е дошла нямало да мога да ги намеря /, а е трябвало само да ми
каже, че са до кошовете за боклук. Както и да е, начупихме ги, въпреки че си
носех трионче, и ги закачихме на страничния борд на Бояновата количка. Боян
беше много горд и щастлив, че може да помогне на човек, когато е в затруднено
положение и да му осигури превоз на тъй необходимия дървен материал, от който
станаха незабравими лъжички.
Същия ден след обяд, минавайки през централна улица на Кичук Париж дочух
приятен за моите уши шум от моторна резачка. Веднага се насочих към шума. Не
бях се излъгал, моите хора развиваха голяма дейност.Едно цигане със резачка на
дълъг прът режеше клони, дузина други ги
събираха на големи купчини, а циганките метяха гордо с изкуствени зелени
метли /изкуствени, изкуствени,ама нови, ама, пък
изкуствени/. Разгеле, рекох си, като се върна ще си избера. Още повече, че
режеха клони от дървета, от които японците си правят пагодите. Добре го бях
нагласил, ама, не. На връщане клоните ги няма………Охлелееее, ами сега? Чувам
съвсем слаб шум на резачката чааак в другия
край на улицата. Хукнах, естествено и се насочих към една солидна купчина,
когато, изведнъж / а’нсъздън /, (защо ще ми я подчертае думичката? / някой ме
здепца / ето пак /за врата.
-
„ Ти къде вървиш, бе? Кьорав ли си, какъв си?
Ще падне някой клон и ще ти счупи зелената черупка”
Обърнах се – полицай. И въх .
-
„ Ами, и, и….,аз тукааа,таковаааа…..,едно
клонче, защото, видите ли, то, много ми трябва…
Пазителя на зелени черупки ме гледа без да мига, не
можейки да разбере съм ли аджеба вменяем, или не, защото, ако не съм – то законът,
така или иначе, не ме лови…… А циганчето, спряло да реже, ми се смее-
„ А,бе,
батеее „...... Демек, много яко съм я закъсал….Циганките също спряха да метат с хубавите метли, че то такъв сеир изпуска ли се. Тутакси беше наредено на един по-
безстрашен работник / от моите / с каска да ми предостави един хубав клон. Окърших
го и се отправих щастлив към къщи.
