ФЕРЮ

                                           Ферю

   

           Не, не, той не можеше да не ми е приятел. Просто нямаше начин. Беше се родил доста преди мен, но това изобщо не пречеше. Ферю, ферю му казвахме. За жалост той отдавна се спомина,  човека. Та, този мой приятел беше много здрав физически, но умственото му развитие беше малко забавено /да пази господ/. Добър човек, здрав, як, ама дъската му малко хлопаше /бас бая/. Пасеше овце, крави и работеше разни таквзи неща. Разправяха за него /не съм го видял/, как една жена го извикала да и отсече някакви дървета /дъбове/ за дърва. Големи едни такива дървета. За закуска жената решила да изпече катми /колаци по родопскому/. Замесила тя едни пълни и препълни нощви с тесто та да има за него и за всички останали в семейството /ех, някои знаят какво е нощви и огрибка, други не знаят/. Захванала тя да пече, а „моя” – да хапва.Тя пече, той хапва, тя пече, той хапва………….. Тя пече, той хапва и тестото свършило. Нощвите – празни и нито един колак на мегдан /искам да кажа, че няма катми – изпапал ги е/. Изправил се „нашия” да тръгва, а жената му подава пълна цедилка /голяма шарена, тъкана торба, казват и цедилка, защото в такива торби се е изцеждало мандренското сирене/ със храна за обяд. Хванал я в едната ръка, попритеглил я, има, няма пет оки.

            -Ааа, няма кой да я носи!

             Седнал и опукал съдържанието на въпросната цедилка и нарамил брадвата. Не ме питайте колко мешета е отсякал, защото е трудно да се преброят.

            Когато стана за женене, му намериха булка /хубава булка/ от село Горно козлуджа – днешна Кръстатица. Хубава, хубава, ама и тя гламава, „Козлуджанка” я обиждаше Ферю. Както и да е, влюбената двойка започнала яка работа нощно време. Грижели се стабилно за увеличаване на населението на България. Ха едно момиче, ха още едно момиче. Ха едно момиче, ха едно момче /то е живо и здраво и твърди, че горе – долу от тридесет години не се е къпало/, ха още едно момче и тъй продължавали нашите, защото зер, тоооо, хубаво това по нощите…..

             Стреснала се майката на Ферю, то,  децата са хубаво нещо, но искат и гледане, а той обикаля бърчините и пуска лиги, а какво ще ядът децата въобще не го интересува. Даже и през ум не му минава. Повикала го тя един ден и се заключили в една стая / като че ли е имало хиляда стаи/, зер да не чуе никой, какво ще му нахортува по майчински. Започнала тя от далечко – така и така, така и така, че отсега нататък, като дойде сюблимния момент,  да си хвърля детеизрастващите семки вънка, защото иначе му счупва зелената, голяма глава, завършила строго и авторитетно жената.

              Запомнил моя приятел. Всичко запомнил – от игла до конец и си го повтарял почти до вечерта, не за друго, ами да не го пердаши майка му.

            Както винаги вечерта ………….Яко / жената разправяше на комшийките, че веднъж и счупил две ребра, та за това викала толкоз много миналата нощ /. Захванали те, а на Ферю в главата му все онова тайно нещо дето е казала майка му. И като е дошъл момента на хубавото, хваща в две ръце голямата си работа /като ви казвам голяма………,  водосточна тръба ./ и бегом към двора -  "вънка". На коридорчето, обаче се изтървал и изсипал съдържанието – локва, като езеро от Рилските.

           -Пак вътре мамка му да е…..ааааааа.

Не е за пред хора

     ДИВОЧЕРЕШОВА РАПСОДИЯ СЪС ЗАТЪМНЕНИЕ И ПРИВКУС

              

               Растат на село едни череши, диви, такива….Когато узреят стават много черни и много сладки, но са дребни и боядисват много жестоко, като тампонно мастило .Където капне, изчистване няма /няма, няма/. Точно с такива череши се е наяла моята съселянка. Като казах съселянка, да поясня, че това е една едра жена на около петдесет години, хем висока, хем дебела и много отпусната. За килограмите и не съм сигурен, но в никакъв случай не са под 160. Та, решила нашата героиня да си похапне от дивите череши. Да си похапне, добре, няма лошо, ама да изядеш една кофа череши и то с костилките….бих казал, че вече е проблем. Ще попитате какъв е проблема? Амииии….., получила запек жената, напук на моите разбирания, че би трябвало да е обратното. Но както и да е. Ден, два, три, пет, една седмица – не та не. Брееей, ами сега ?

               Нарамила се жената, та право при докторчето. То в село имаше поликлиника и я коландрисваше въпросното докторче – дребничко едно, мъничко. Беше завършило полувисшия институт за медицински кадри в Хасково /сиреч фелдшер/. Но беше силно, ама много силно, късогледо.Диоптрите на очилата му личаха от далече. Та, отива моята познайница при него и му обяснява, че от седмица и кусур има голям проблем. Предполагам, че един доктор, било то и фелдшер, би трябвало да знае какви мерки да вземе. Накарва я да се одупи /не бих желал да заменя тази дума/ и, какъвто е дребничък се изгубва между бедрата и, за да види от много близо какъв е проблема. А то проблема се оказал съвсем не сложен. На изходния портал застанала една изсъхнала вече костилка от важишките диви череши. Бутнал я той с една пинцета и…………..руруруруруруруруру……Отвързала се върчичката на исполинския мях /бушандисал се е, тъй да се каже/. Тъмнина. Докторчето, залято с благовонната едноседмична мастилена течност омесена с костилки подобни на сачми, изпаднало в състояние на несвяст. Кабинетът му / килим, бюро, документи, слушалки……../ бил осквернен от „октоподобното” мастило.

                   И докато потърпевшият се е чудел на кой свят е „нашата”, щастлива и облекчена, си възбрала, там каквото имало и усмихната  напуснала вонящата клоака и се отправила за в къщи, оглеждайки се за някои по- вкусни череши по пътя.