А валеше ли, валеше         

             

              

         

            

             Беше наваляло много, много сняг, който все още си стои.Реших,че тази ситуация е подходяща за някои неща. Точно така,подходяща е, си казах и изскочих навън. Къде, къде….. ха към центъра . Минавайки, обаче, през градината, гледам снегът гътнал едно великанско дърво. Да е било кестен, да е било липа,о т далече не мога да го определя /не,че от близо чак толкова мога…./, но беше много голямо. ”Моите хора” вече го обработваха. Мъжете го надробяваха на дребно, а жените струпваха на огромни купища нарязаните кютуци и клонаци.

           Приближих. Един представител на „моите любимци” се открояваше много яко и си казах  –  „това ще е моя човек”. Голям, шкембе, черен и горд тартор на жени и мъже, а резачката - голяма и шумяща, като танк в ръцете му изглеждаше играчка.

-         Ще ми отрежеш ли,тука, това клонче? Ха, и е, е, е, ей товачка тука. И това, ако може.

 Циганина ме гледа с изпъкналите си сиво - зелени очи и реже.Щастлив, че може да помогне на такъв мършалак ,ми наряза каквото исках,още толкова, и още толкова /можеше даже и да ме почерпи за дето съм го помолил и той е бил щастлив да ми свърши работа/.Събирам аз, а то сняг, студ, ръцете ми сини, зелени, жълти…….., като кокошкини крака….. Както и да е помъкнах ги /смея ли да не събера всичко дето ми наряза аркадаша…/, клони, корени…., имаше даже и листа,евентуално от бръшлян и магнолия. Носех се из улиците, като клошар помъкнал своите кашони към леговището си. Нормалните граждани минаваха покрай мен, пооглеждаха ме, махваха с ръка и отминаваха /сиромаха сигуно си носи дръвца/. Всичко вървеше кротко и незабележимо, докато не влезнах в подлеза на гарата. То и там, въпреки многото народ, нещата си бяха по реда, докато от далеч не ме оцели с поглед една баба. Като казвам баба, това беше поддържана баба – 120 -130 килограма, прическа, червило, грим и…. всичко, което трябва на една баба. Продаваше банички и кашкавалки /и други работи, но не знам как се казват/ в магазинче, в което едва се побираше самата тя. Показа се през дупката, от която подава банички и кашкавалки /незнам дали ще може да се прибере обратно, но тя си знае,сигорно го е правила и друг път, пък и може ли да изтърве „таквоз нящо”

-         Е, е, ей !

  Правя се, че не се отнася за мен.

-         Е, е, ей !

Обръщам се.

-         Какво е това ?

Ами, и, и, и, и……. клончета…..

-         За какво са ти ?

Ами, и, и, и, и…… трябват ми….

-         За ккакво ти трябват, ще ги вариш ли ?

Ха така, а, а, а, това не ми беше минавало през оскъдния ми шантав мозък. Веднага се доближих за да разбера от бабата с най големи подробности, че някои неща се варят и стават много хубави лекове /илачи демек/ и ако те болят, примерно,крака  да ги пиеш.

   Та,разказах и аз на бабата златна, за какво са ми тези неща. Всичко си казах - от игла до конец. Най доброто, което ми случи през този ден беше, че бабата не се сети да ми продаде баничка и кашкавалка, щото на мен ангела ми е слаб и който иска да  ми продаде нещо,  ми го продава от раз. Аз не мога да се опазя и го купувам. Успях, в края на краищата да се отскубна от желязната словесна схватка на бабата и…… направих  лелеяните ми лъжички. А….., от студа пръстите на ръцете ми се надуха и още са така.

  

         

        

        

              
        

              Всяка крушка си има опашка

               Може да се каже,че всяка лъжичка си има някаква предистория. Та,разхождайки се в Царсимеоновата градина и видях  –  „моите приятели” /ще разберете кои/ са повалили едно огромно дърво .Обикалят около него, прескачат го и като термити го прегризват с огромните си, неистово шумящи,резачки. А моите приятели са любимите ми циганета. Да ,да – циганите. Имено те бяха съборили това дърво, защото те се грижеха за парковете и дървото вероятно е било старо и опасно. Имал съм много допирни точки с въпросните приятели и /може би за учудване на много от вас  винаги са били точни и коректни /ех, понякога…./. Това са едни много странни хора. В казармата имаше много от тях – Митко циганчето, Мерджана - типичен представител  /увиснали към брадата мустаци, големи зелени очи, шкембе и свиреше прекрасно на кларинет. Имаше и други двама – бяха ковачи. Единият /не му помня името/  беше някъде от  Кърджалийския раьон, дребно, мършаво, черно и много работливо цингане, помня, че в устата си имаше един огромен зъб  /не знам други имаше ли/. За разлика от него, Расим  /той беше от моето село и беше друг сорт циганин – казват им Егупти и аз съм се интересувал за тях. Те са египтяни, избягали в Турция и пръснали се из цяла Европа. Почти всички се занимават с коване на желязо и са интегрирани в обществото/,  бе едър , здрав и непрекъснато караше малкия да работи, а той не пипваше нищо. И така цигането по цял ден блъскаше с големия чук нагорещеното до червено желязо. Един ден валеше дъжд. Гледам , дребното цигане търчи през двора под дъжда и крещи, колкото му глас държи към Расима:

-         Колега, крокодиль, крокодиль, крокодиль, колега, крокодиль………..

            Расимището го погледна с насмешка:

-          Какъв крокодиль, колега, кина думаш  /сиреч – какви ги говориш/?

А тя историята е била, че на двора имало дъждовник….

Събуждам се една сутрин – всичко което ми бяха зачислили - дрехи, обувки, платнище, манерка…. откраднато. Ами сега???  То в казармата  – някой взема от тебе ,ти вземаш от друг…. нещата просто си сменят собственика и ако се обадиш , че нещо ти е откраднато, просто го плащаш. Аз,обаче,не взех от никого. Казах на Расимището…..

-          Е…х  тяхната м…а.

И,това беше. Той,естествено, се почувствувал длъжен да защити своя маломерен земляк  в нужда и вечерта да вземе да отключи склада на старшината /не знам как/. Вика ме посред нощите да си меря дрехи по избор. И така…..

          Аз много обичам да се отплесвам и ако не ме спрете, не знам до къде ще стигна. Та гледам аз, моите хора  /имам още много истории за тях/  цвъкат около дървото и го наситняват на по-дребни парчета. Когато истимаро, уж с безразличие и от любопитство, се  доближих  –  гледам, че дънера е с много особен червен цвят. Брех мама му стара, какво дърво за лъжички! То хубаво ама съм много далече, пък и не знам дали моите любимци ще ми дадат  /в което никога не съм се съмнявал…/. Доближих се до най симпатичния, по моя преценка, и пак , така, уж между другото запитах, аджеба, ели възможно да взема едно трупче от червените….

        -Вземи ги всичките, ако искаш, но да знаеш, че за оцветяване на ракия не стават… То и без това ще трябва да се товарят на камиона и колкото по-малко ,по-доре.

     Аз, естествено, всичките не можех да взема, но едно помъкнах. Едва се дотътрих до в къщи, но в последствие направих серия от приказни „ART” лъжички, които последователно ще бъдат показвани тук, а,предполагам,скоро ще се появят и на изложба.

              

               За мен………

         Да ви кажа,…. започна се в Давидково. Там се родих, в къщи, по сред нощите на 31 Декември. Основен помощник беше старата комшийка /че кой друг/. Баща ми едва не изпсува, че съм пак момче, но аз….,  не му казах нищо и той, какво да прави, се съгласи със съдбата. Учих в селското училище до седми клас, сиреч основно образование. То беше едно учене….. един ден ходех на училище, два три-не ходех /тогава му казваха ”бягане” от училище/. Въпреки всичко завърших и то доста добре. И после се заформи една….. Отидох в чепеларската гимназия, знаете я - оная с часовниковата кула. Брeх,мама му стара,…. лошо, не може да се бяга. Пък бях и в пансиона - “Дом за юноши”. Не дават да се отсъствува от училище, камо ли да се“ бяга”.

Както и да е .Къде с преписване, къде с подсказване /ние тогава много си подсказвахме/ стигнах до матура. Ами сега…? Държеше се матура почти по всички предмети. Помня, че се освобождавах по много предмети, но по математика и български ходих по желание, за по-висики оценки /брей, че умно…/. Не стига, че ходех на училище, ами и рисувах, ако може да се нарече рисуване, защото повече беше копиране, боядисване и.., какво ли не. Имам една доста интересна история, когато в девети клас едва не ме оставиха на поправителен по рисуване, но за това – друг път.  После ходих в казармата. Там беше голяма епопея, но няма да пиша сега. Който ме видеше ме гонеше с тояга или летва. Много бях изпълнителен, няма що. Казваха - “Това да не е хлапето на взводния, защото и униформа рядко обличах. Потътрих се след това чак в София и завърших техникум по телевизия. Станал бях по-сериозен, но не се заблуждавайте, не чак толкова. Започнах да работя, но след някоя и друга година реших да изкарам “Машинно-електротехническия институт” /тогава името му беше “В. И. Ленин”/ - идиотски труден институт. Както и да е, завърших го и вече бях инженер по радио и телевизия. Много години работа и работа, и работа… в “Далекосъобщения”, при “военните” /защото много ме обичаха/, в “гражданска защита”, ”БТК” и .. So & So.

       Пък да ви кажа тайничко, членувах в колектива за изобразително изкуство “Иля Репин”, към обшина Пловдив. Събирахме се всяка вечер в ателието до “Руското консулство” и рисувахме. Председател беше Теохар Божилов, а художествен ръководител - Емилия Арабаджиева. Правехме изложби, обикновено в дома на медицинските работници. Правили сме изложби и извън Пловдив. Това, че казвам ”правили” не значи, че съм спрял да рисувам. Рисувам си с пълната отговорност и желание през цялото време, защото тооо…. трябва да се рисува, че как иначе.

       

Понякога ми звънят на тел.  0882409467.

Имам и тъй наречения e-mail - Morfeyra@abv.bg

           Blog – http://androhandmade.blogspot.com