Отколешно кале
Да ме попита
човек с какъв акъл се вързах….. Аз, който толкова съм теглил от такива, едни
временни решения… Да знаете, че точно по
тоя начин съм обиколил много места, покорил съм планинските първенци на един
поход, катерил съм се по разни, там, чукари и баири. Само да не си помислите,
че чак толкова ми се е ходило, ама като се хванеш …. Баири – баири, върхове –
върхове, камъни – камъни……..
Та, разхождам си се аз /от никого
не обезспокояван/ из квартала в съботната утрин, разглеждайки си най- чинно
магазинчета и кафененца и опааа…… звънят. Кой звъни, ще попитате, може би? Не
питайте. Да ми донесяли череши. Били ми звъняли три пъти /хайде сега – аз съм
глух…. !/ На мене ми е ясно, като слънце – да ме поставят в неизгодна позиция
/защо не се обаждаш като ти звъним да ти донесем череши?/ Досетихте се, че иде
реч за Александър /Сашкин де/ и Милена.
Както и да е седнахме в едно
кафене и Сашкин , така, уж между другите приказки подметна, че ще ходят към
Карлово, Сопот и ако съм айляк /свободен сиреч/ нямат нищо против да отида с
тях. Клъвнах. Клъвнах и се закачих на куката като дърт шаран, като мисир.Взех
дебело зимно яке, официални обувки /нямам други/ и се настаних в колата, като
пет пари в кесия. Минахме да заберем и Живко /който ми подари страхотни
монетки/ да го закараме в Карлово, защото майсторът на коли му беше поправил
много скоростно колата и го викаше да си я вземе. И Живко и Александър, пък и
Милена са планинари, катерачи, пещерняци, водолази, пещерни водолази…..,
абеее…., откачена работа. Непрекъснато се занимават с разни въжа, карабинери,
неупрени, плавници и …………, все такива.
Пристигаме в Сопот, ама бая
далечко от града. Завряха колата под една дъбова сянка и на мен ситуацията взе
да ми се изяснява. Да сме скочили до „Калето” – някогашна бинсенелицка болярска
крепост /половината ми думи са подчертани с червен молив – или аз не мога да
говоря български, или компютърът е гламав, за последното не съм много сигурен/,
та да се мушкат в тая крепост важните дебелаци, за да не ги нашишват със
стрели.
Метнаха Боян, който блажено си
спеше на неговата си седалка, на гърба на Сашо в една раница и потеглихме. Няма
да говоря за спилите, хлъзгавите прашасали пътеки, каманаците и….. Както и да е
стигнахме до прословутото кале /срутени дувари и някакви подобия на колони от
камъни един връз друг, обаче високи/.До тук добре, ама, ако знаете какво ме чакаше….
Казаха ми, че трябва да се изкача по едни
железни стълби. Разтрепериха ми се краката и всичко, което може да трепери.
Седнах и казах, че не мърдам. Да ама………, трябвало да се изкача, защото, видите
ли, пътя за връщане бил от другата страна. Поставят ме в безизходно положение,
с една дума. Аз съм безстрашен и ги изкачих /стори ми се,че се качвам на
заводски комин/, но не е там работата. Ех, позамазаха после положението със
татарски кюфтета и бира……..
Няма коментари:
Публикуване на коментар