А валеше ли, валеше
Беше наваляло много, много сняг, който все още си стои.Реших,че тази ситуация е подходяща за някои неща. Точно така,подходяща е, си казах и изскочих навън. Къде, къде….. ха към центъра . Минавайки, обаче, през градината, гледам снегът гътнал едно великанско дърво. Да е било кестен, да е било липа,о т далече не мога да го определя /не,че от близо чак толкова мога…./, но беше много голямо. ”Моите хора” вече го обработваха. Мъжете го надробяваха на дребно, а жените струпваха на огромни купища нарязаните кютуци и клонаци.
Приближих. Един представител на „моите любимци” се открояваше много яко и си казах – „това ще е моя човек”. Голям, шкембе, черен и горд тартор на жени и мъже, а резачката - голяма и шумяща, като танк в ръцете му изглеждаше играчка.
- Ще ми отрежеш ли,тука, това клонче? Ха, и е, е, е, ей товачка тука. И това, ако може.
Циганина ме гледа с изпъкналите си сиво - зелени очи и реже.Щастлив, че може да помогне на такъв мършалак ,ми наряза каквото исках,още толкова, и още толкова /можеше даже и да ме почерпи за дето съм го помолил и той е бил щастлив да ми свърши работа/.Събирам аз, а то сняг, студ, ръцете ми сини, зелени, жълти…….., като кокошкини крака….. Както и да е помъкнах ги /смея ли да не събера всичко дето ми наряза аркадаша…/, клони, корени…., имаше даже и листа,евентуално от бръшлян и магнолия. Носех се из улиците, като клошар помъкнал своите кашони към леговището си. Нормалните граждани минаваха покрай мен, пооглеждаха ме, махваха с ръка и отминаваха /сиромаха сигуно си носи дръвца/. Всичко вървеше кротко и незабележимо, докато не влезнах в подлеза на гарата. То и там, въпреки многото народ, нещата си бяха по реда, докато от далеч не ме оцели с поглед една баба. Като казвам баба, това беше поддържана баба – 120 -130 килограма, прическа, червило, грим и…. всичко, което трябва на една баба. Продаваше банички и кашкавалки /и други работи, но не знам как се казват/ в магазинче, в което едва се побираше самата тя. Показа се през дупката, от която подава банички и кашкавалки /незнам дали ще може да се прибере обратно, но тя си знае,сигорно го е правила и друг път, пък и може ли да изтърве „таквоз нящо”
- Е, е, ей !
Правя се, че не се отнася за мен.
- Е, е, ей !
Обръщам се.
- Какво е това ?
Ами, и, и, и, и……. клончета…..
- За какво са ти ?
Ами, и, и, и, и…… трябват ми….
- За ккакво ти трябват, ще ги вариш ли ?
Ха така, а, а, а, това не ми беше минавало през оскъдния ми шантав мозък. Веднага се доближих за да разбера от бабата с най големи подробности, че някои неща се варят и стават много хубави лекове /илачи демек/ и ако те болят, примерно,крака да ги пиеш.
Та,разказах и аз на бабата златна, за какво са ми тези неща. Всичко си казах - от игла до конец. Най доброто, което ми случи през този ден беше, че бабата не се сети да ми продаде баничка и кашкавалка, щото на мен ангела ми е слаб и който иска да ми продаде нещо, ми го продава от раз. Аз не мога да се опазя и го купувам. Успях, в края на краищата да се отскубна от желязната словесна схватка на бабата и…… направих лелеяните ми лъжички. А….., от студа пръстите на ръцете ми се надуха и още са така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар